Истанбулската Конвенция и принципа на Гнилия Домат

Д-р Любомир Канов, съучредител на КОД, споделя в своя Facebook профил. 

Истанбулската Конвенция, а и някои други подобни инициативи отляво, демонстрират един добре познат на живелите при социализма принцип. Нека да го наречем Принципът на Гнилия Домат.

В учрежденията на социалистическата търговия, наречени Плод-Зеленчук, някога се продаваше известният по цял свят и прочут български домат. E, не най-добрата му версия, която хората си отглеждаха по дворовете на село, но неговата масова версия за всеобща употреба от трудовите маси, която не беше отишла за износ. Този продукт се продаваше в щайги и кафези и в социалистически унес да представи желаното за действително, понякога магазинерът слагаше най-отгоре няколко хубави домата, за да привлече окото на минувача с такето и пазарската мушамена чанта, който и тогава, както и сега, мечтаеше да си нареже доматче за своята ракийка привечер.

Под онези няколко хубави домата обаче, минувачът-купувач го очакваха зли недозрели или смачкани домати в ранна фаза на загниване, които набързо биваха изсипани в книжната му кесия на безмълвен потребител от опашката, който така или иначе можеше само да я поеме и да я занесе у дома си, вече протекла във въпросната мушамена чанта. Възраженията бяха безполезни.

На този принцип сякаш са се натъкнали новите социалисти и левичари от Брюксел и постоянно го използват като предлагат, дори налагат върху европейското множество своите щайги от правила и закони, на чиято повърхност лежат прекрасно изглеждащи принципи, под които се крият гнилите домати. Разбира се, не са само брюкселските специалисти по неомарксистки дантели и мултикултурен хуманизъм, които пробутват своята стока по този начин на пазара.

На този принцип Лемън Брадърс и още няколко глобални финасови играчи вкараха целия свят в криза през 2008 год. Тогава на тезгяха бяха поставени гнили ипотеки, продадени на неплатежоспособни купувачи за трилиони долари. Призивът на клинтонистката администрация тогава беше да се осигури “affordable housing for the poor” тоест да се осигурят достъпни жилища за бедните. Звучеше благородно, великодушно и социалистическо. С изключение на това, че хората които си купуваха жилища над своите приходи с почти нулев процент лихва, при първото ѝ покачване се оказваха неспособни да я изплатят и банките се оказаха собственици на невъобразимо количество лоши кредити. Тези ипотеки обаче бяха опаковани в пакети като дългови облигации и оценени от също толкова лъжливи глобални измамници, наречени рейтингови агенции, които оценяваха степента на риск при тези дългове, като например Муудис и пр. като надеждни и добри инвестиции. Те успешно излъгаха света, че риска от тези гнили продукти е минимален и лъгаха до последния ден, когато целия финасов Плод-Зеленчук се срути върху главите на нищо неподозиращите хора, които бяха инвестирали пенсионните си фондове в акции на финансовия пазар. Когато техните спестявания изчезнаха безследно в синьото небе, пенсионерите осъзнаха, че ги чака бедна старост и се върнаха отново да работят като продавачи в плод-зеленчуци, нощни пазачи или помагачи в зоомагазини. Там са и до днес, поне онези, които са останали живи досега.

Опасни са тези принципи, да се продава стока, която е гнила, но маскирана отгоре със захаросани и добре изглеждащи предложения. Те са изобретени, за да излъжат наивните и лековерните, особено ако апелират към техните добри чувства на състрадание и справедливост или пък към онова което е лесно и изгодно, защото такава е човешката природа. Най-успешно се масажират емоциите на страх и алчност, но също и диаметрално разположените състрадание и искреното желание да се помогне на онеправданите. Най-добре този принцип работи, когато трябва да се пробута някаква лява идея-не само погрешна, но и струваща много-ако по някакъв начин лявата медийна публичност успее да добави снимки на плачещи деца-сирачета, на бременни жени или на измършавели дрипави афганистанци зад някаква ограда от бодлива тел.

От друга страна не пречи, разбира се, ако някой като посредственият цветнокож гей актьор Смолет, инсценира побой, уж нанесен му от бели хомофоби на улицата, защото той е такъв, какъвто е и поради това е обект на престъпление “от омраза”. Е, оказва се, че той е платил на двама бодибилдъра от Гана да го набият умерено, за да може да се появи на първите страници на политически правилните вестници, които жадуват за точно този вид сензации. Попал в газету, както се казва, с надеждата кариерата му да се изкачи на самия връх в Холивуд. И от всичката доста подла впрочем постановка, останаха да пърхат в медийното пространство само прекрасните му извити мигли.

Истанбул-гейската версия за света не можа да получи кой знае каква подкрепа, поне в този случай. Но опитите продължават и принципът на гнилия домат от соца продължава да произвежда нови сортове и варианти. А някои индивиди стигат дотам, че даже ядат доматите заедно с колците. Толкова си могат и това е положението.

Д-р Любомир Канов е психиатър и писател. Завършил медицина в София в 1971 г, специализирал психиатрия и работил до 1977, когато е атестуван и осъден за контрареволюционна дейност, целяща подкопаването на социализма у нас и в СССР. Излежава присъдата в Старозагорския Затвор. Емигрира в Канада и САЩ през 1984 г, където отново практикува като лекар и американски психиатър. Работи като директор на Клиника за психично здраве и като частно практикуващ до 2016 г, когато се завръща в България. Отличен е с диплома “Top American Psychiatrists” за 2004 г. Публикувал е пет белетристични книги и е носител на Националната награда на българските писатели за 1992г. Женен, има един син.

За нас